Rp./ Rhodope mountains – Quantum satis

 

*… QS  is a term meaning the amount which is needed.

*Това е последният пост в този блог. Пак свърши мястото ;-(, но поне – красиво .

(Колебах се, но `айде…: Продължението ще е от тук : https://muhatadnes7.wordpress.com/)

 

 

“МиткоВИНИ”- за да има за мухарство…;-)

С Димитър Митев …или  “Делници  –  за празници” !

Антепис :

Така се случи, че имаше рожден ден на 14 февруари, докато Музата беше наоколо…;-)

…

…

„Митак“-ът ( фотограф) 

“Митак”-ът ми- душа прекрасна,
безценни кадри сътворил,
рожденият му ден не пасна,…
за Валентин е правен бил.

Това изобщо не е важно,
защото празникът е факт.
Факт е – снима той прекрасно,
личи си -“Правено с мерак !”

В едните кадри – ще разлее,
а в другите натъпква светлина,
така, че всичко да огрее,
дори на тъмно да е тя.

„Митак“-ът първо ще помисли,
дали да сложи във портрет
коктейлите на „Мистър Пица“,
или „Пастело“-то – навред.

На горния етаж „Митак“-ът,
магията приготвя. А пък аз,
подхващам го, направо от вратата,
Да ме научи – да съм в час!

От нея, Митко ще ни сготви,
красива хапка с аромат,
Тя на професия вълшебна,
е най-вълшебен резултат.

„Митак“-ът знае древна мъдрост.
Не може да се изгради,
каквото и да е, без воля, твърдост,
Трудът в умение личи.

Картината да се получи,
той, лично ще я подреди.
Ще вложи себе си -в наличност,
така, че да ГО проличи.

Познати кадри от стената,
ни приковават – са магнит.
От простичка трева в гората
„Митак“-ът ще ни спретне хит!

И лагери сме виждали от него,
в матраци ще ни облече,
Машинното масло ще влее,
в протегнатите ни ръце.

Във опитът да се избършем,
от бистрите му масълца,
девойките ще му прегърнем,
спонтанно пърхащи, с крилца.

Цветът на снимката опива.
Подредбата ме впечатли.
„Крив“ пиксел търся – не откривам,
Намерил, в кадрите – изтрил.

И всичко, ще ни струва нищо.
Разходката безплатна е поне.
Да си приятелят на Митко,
Не всеки може да се нарече.

Светът му личен го гадаем.
Не можем да го разберем.
От тухли, творчески създаден,
Променя се той – ден след ден.

Един път, весел ще е- ясно.
В друг ден – мълчание цари.
Човъркаме го, че не пасва –
мълчането да изпари.

Мълчането е изнемога.
Пречи на живота всеки ден.
Родено то е от тревога,
за днес и утрешния ден.

Ключът към тезата, леплива:
Да жертваш „днес“, за утрешния час.
НЕВЯРНА Е, макар – красива, –
подарък да ти е от нас.

Че „утре“-то заченато е днес,
заблудата държи ни в плен,
А в същност, тя – представа за него,
решава всичко – вместо мен !? “

„Митак“-ът мъдър нека бъде,
Такъв го знаем от преди
Всички, покрай него да пребъдем.
Всичко да се нареди !

Очила тип “Глинената чаша…”

Тези дни, за втори път, приятели ме питат по темата “мухарски” очила – какви и от къде?
Чак от  втория път се усетих и осъзнах, защо си купих последните, въпреки,че имам два чифта от тези, които най-много харесвам и ползвам успешно вече няколко години…

Конкретно за този модел : Плаката е много добра, макар и с по-голяма извивка ( *Още е модерно. “На ръба” е, да започне да криви образа). Просветлеността  на плаката прави впечатление – никакво “мляко” не добавя към образа – кристано ясен е! Подобрява контраста и засилва цветовете. Не е с плътен филтър, което е особено препоръчително за “нашите” цели. Цветът е точният! Рамката добре покрива срещу странично проникване на светлина. Впечатляващо е теглото – неочаквано леки са! Според мен, са нъпълно адекватен вариант за нашия пазар и условия по реките. ( *за море и сняг се препоръчва малко по -плътен филтър!).

В комплекта са вкючени твърд калъф с цип, връзка за през врата и кърпичка. В общи линии, качеството напълно съответства на цената, а тя е напълно поносима.

…(* по Великден – 2016 г.)

Глинената чаша…

Е една поучителна история…
Казват, че “нашарените” яйца си имали свое разбиране за празник и той се получавал само тогава, когато те решат да са заедно по Великден. Може и така да е, но има и друга страна – страната на голямото желание да направиш нещо конкретно. И не е само по Великден. Всеки ден е Велик ден – единствен и неповторим. Нещо толкова ясно и точно, колкото е конкретна глинената чаша в ръката ми. Не само глинена, но и гледжосана, по скоро, от желанието с което е подарена, отколкото от пещта за печене на глина в която се е пекла. Харесвах я по две причини. Първата е, че вобще не ми трябваше, но когато се появи, веднага стана ясно, че ще си я нося с мен, където и да отида. Второто е, че е по-голяма.. – прави впечатление, и е някак „просто“ и естествено направена. „Върхов дизайн“, бих казал за пропорциите и. Усещането за естественоста и е трудно определимо и невъзможно за обясняване, но ярко се подсилваше от всичко до което я доближавах. Беше като лакмус за проверка на истинските неща! Хм, удивителен ефект – провокира се от средата, а не е елемент или свойство на самата вещ! За първи път виждах такова „чудо“. Третото е нещото, заради което започнах да пиша, бе цветът и – баш такъв няма! Дори в скАлата на цветовете го няма. И дума за определянето му няма. И спектрофотометъра ще „избуши“, ако се напъне да го измери. Просто този цвят е от друго, успоредно време – някъде там, назад във вековете, когато формата и съдържанието са се раждали едновременно и това е било най-естественото нещо на света. Времето, в което вещите са се пръквали в хармония със смисъла за пръкването си. И пак така- по конкретен и ясен повод.., а не просто за да има чаша, която да се прехвърля от ръка на ръка… в роля, ту на „потребно“, ту на „НЕпотребно“.
Голяма магия е, да създадеш конкретен образ в главата си. Било за вещ, било за случка. Ако навлезеш в подробности, вещта и идеята така те засмукват, че в миг се превръщаш в точният инструмент за осъществяването им!.. Интересно, нали?! Още по-интересното е, от къде се взима тази енерегия и как става така, че се напасват и взаимно си идуцират целия съзидателен потенциал за случването. Поговорката я знаете… „трябва много да го искаш… и т.н.“ , а моята добавка е, че не само трябва много да го искаш, ами още повече – да си го представиш, съпреживееш, изградиш, изстрадаш, свикнеш, вложиш сили и труд, до тотално обезсилване в очакването. Точно, когато вече ти е безразлично, обезсърчително, да не кажа, досадно и си на път да го прежалиш,.. нещото се случва! По-кратко казано : „ Откажи се, за да се случи!“, което въобще не изключва, гореописаната логическа верига на сътворението. Даже повече – задължителна е!

Така и с чашата ми,.. глинената чаша.

Времето беше незнайно, а мястото наполовина..“Майсторът“ за пореден път се чешеше по главата:

– „Тоя, пък, какви си ги мисли… Туй чудо, от `де се взе…?!“.

Ама аз си държах на цвета. За мен друго решение нямаше! Точно в този цвят трябваше да са ми трите стени на стаята. Стаята бе част от „Здравната сужба“ на с. Арда. Там ме запрати авантюристичното ми самопровокиране- безумна игра, която си позволих, поради незрелост и пълно отсъствие т.н.“здрав разум“ и излишък на безотговорност, разбира се. Не, че сега е по-различно, де.. И глупостите, все някой трябва да ги върши…;-)

…`Та държа си чашата в ръка и соча с пръст :

– „Това ти е мострата – действай! “

Човекът продължи да се чеше и да изтръгва последните изостанали нишки от изтлялото си творческо съзнание.

Преди се потеше – вече не се. Не става, и не става.. Свършиха боите, свършиха идеите… С две думи – свърши се! Това по стените не беше въобще цвят. Нищо не беше. Ако има определение за липса на цвят – това беше старателно положено по стените ми.  Отчаянието настъпваше. Случваше се пред очите ми …
Това е много странна история, защото важното се развиваше „зад кадър“. Току що си бях взел дипломата и веднага реших да заработя като лекар.  Чувствах се “във въздуха” – по всички линии едновременно. Пътувайки към селото, приятелят ми попита…

– „ И това ли е в България..?“… Гледайки почти отвесните ниви с картофи.. и тук там, „разхвърляните“ ( според щерка ми -Джули, просто „за дизайн“), овце… После, логически попита:

– „Тези хора само агнешко с картофи ли ядат?“… и до голяма степен беше прав. Ама за това, друг път ще ви разкажа..
Защо се заяждах ли?! Защото “остро” ми бе необходимо, поне едно нещо да стане така, както аз го искам! Просто – взимам решение и го изпълнявам – основен принцип в Живота, който ми предстои. Важно беше за мен – опорната ми точка за самостоятелност, че мога и ще направя това, което искам и точно така, както го искам! Нещо като преразказ на познатата приказка за барона, който се хванал за косата и се измъкнал.., само `дето, едното е в приказките. Да, ама при мен измъкване не се предвиждаше. Имаше само пълно неведение, в напълно непозната среда, с непредвидим край.., ако въобще го имаше. Някакво село, някъде на края на България,…или малко оттатък. Някакви непознати хора, с непонятен език, които искаха да разбирам, но това, поне на първо време, беше напълно невъзможно. Ще вметна, че изглеждах доста несериозно – младолик и слаб, а това никак не се цени в този край. “Олекваш” в прекия и в преносния смисъл. Осъзнах го и бързо взех мерки – пуснах си брада..😉 Почти с нищо не се промених, де  – започнах повече да приличам на “революционер – декабрист” и толкова, но поне подхранавах заблудата, че съм направил “нещо” по въпроса. Гледах трите празни стаи, с напълно покрити подове от всичките софийски джунджурии, които успяхме да натъпчем в колите. Да не излъжа съвсем, но нямаше дори къде да се стъпи. Тук там – можеше, единствено и само, ако размерът на крака ти е под 27- ми номер..и не си носиш другия.

А трябваха решения – спешни решения в отрицателното време на запуснатите случаи, които ми предстоеше да лекувам.

Стените “страдаха” повече от мен.  Носеха дрехите от „..Царят е гол“ и като добавим протяжността на случката до 4-ри дена…, с върховните напъни на местния „майстор- творец“ (еднозначно сочен като “най-добрия”)… сълзите ми сами избиваха и нарастваха като планински ручей.. до река, която аха да напълни морето…
Отказах му…, поредния нескопосан опит. Изчерпа се. Видно беше още от втория ден.. , но някак го пожалих, с което го обрекох на още два дни съвместно страдание. Сблъсках авторитета му в непреодолимо препятствие с невъзможно решение. Самоук беше – разбирам. Друг четвърти ден – нямах. Пожелах му да успее да си почине от тридневната фрустрация….и го проводих.. восвояси.
Това добре, но чашата не “млъкваше”- “крещеше” срещу стените.. Тънкият момент бе, че тя е моята, а не стените. Някак не можех да и откажа. А това щеше да е жилището ни в следващите две години.
Допих си виното…, запретнах ръкави, взех кутията с оцветители и натиках съдържанието от всички тубички наведнъж в кофата с 4-ри дневно, непоняно съдържание. Разбърквах упорито полу-взривната, невъзможна смес и мърморех заклинания за участта, която ме е сполетяла, поради безръзсъдството си. Сега ще съм и бояджия. Получи се отвратитело виолетово-синя смес, която без да се замислям, се втурнах да размажа по стените. Цветът беше пОтрес! И този не съществуваше! Бях постигнал върха на невъзможното. Излиза, че с много нерви и бяс може да произведем друга, непозната реалност с несъществуваща цветна палитра. О чудо на беса… Какви ги вършиш…?! Това не можеше да продължава вечно.

Край! Свърши се! Каквото – такова! Хората (пациентите ми) напират, слушалките ми продъжават да се търкалят по земята, вместо да работят,…а аз се опитвам да надскоча далтонизма на Ван Гог с непонятните, дори за самият мен, щения… по глинестоста на някаква си чаша. Стига!

Затворих вратата, отворих прозорците за да изсъхне.. и забравих…

Не исках да я виждам повече – основната стая в „Здравната ми служба“. Отказваше да ме приеме – очевадно !
Исках, много исках да е с моята хармония и дух. Жизнено важно ми бе, но не се получи. Нали точно от нея и него ще черпя сили, за да устискам в следващите две години.. Представях си я.. А сега – поредният компромиссссссссссссс….

И …О!…Чудо…! Отворих стаята на другия ден..- беше точно с цвета на глинената чаша! Невероятно, невъможно! Как така?! От този отвратителен, син нюас, като изсъхна, се получи най-естественото и „глинесто“, „бозово“, кафяво…- точно каквото търсех !? Не можех да повярвам на очите си..! Как да кажа – всичко „избухна“ в наместването си! Взрив от напасване, правилност и комфорт! Сега вече разбрах -случи се! Случи се хармонията. Не беше Великден, но се случи, случи се опората. Случи се възможността, да се вдигна за косата ( * брадата на декабрист ). Ами сега?!
Нататък стана лесно. Представете си – стая, дълга 6 метра и широка около 4. с 50-60 см. дебелина на гредоредните каменни стени. Три, от тях – фантастично естествени, глинесто-кафяви, а насрещната – тежко, интензивно сива.
Под кафявите стени – по три дунапренени дюшека ( изкупих всичките от местния магазин) хоризонтално и два вертикално за гръб, покрити с халище с естествен, „овчи“ цвят. Получи се перфектния диван без рамка, а под сивата стена – същото, но с халище от най-дълбокото кралско червено, което сте виждали, във вид на дълги, вълнени лоскути. В дъното е „музиката“ ми.. С две големи и мощни колони, всяка, напълнена догоре с Майлс Дейвис.. А в ъгъла, буквално на вратата е черният, характерен профил, на самият Майлс –  с тромпета, сгънат на две,..опрян на дълбокото сиво. На фона, на също така дълбоко червената врата, която исках уж да скрия, рисувайки Майлс, в цял ръст…
Стените “приеха” и дискретно огънат, елегантно кован, меден свещник, в добавка към два плаката на подложка, без рамка, от сецесиона на Алфонс Муха. Лично си ги донесох от любимата ми Златна Прага. Тогава още не знаех, че ще ги натикам чак във Арда. Сецесион – на ръба на България – в с.Арда ! Страхотно, нали?!
А как се чува (!) в абсолютната тишина и приглушената светлина от плътните завеси пуснати до пода. Не се описва – преживява се ! ….Единствено и само с глинена чаша, в цвета на стените- естественост и съвършенство !
Преживява се и в цвета, и в звука, и в пълната хармония в душата на самозапратилият се в несъществуващо време и пространство, безразсъден, Арчибалт Кронински доктор-авантюрист…
п.с.
За Патрик, лично отгледаната ми сврака на рамото, също ще ви разкажа, ама друг път…
… И да не забравя, охлюв, беше домашният любимец на приятелят ми. Този, който много искаше и ми подари една голяма и най-глинената чаша, която съм имал.
Странна работа, по странно време, ама някак, много естествена, за онова време и място – ХХ век , на място от XIX…..нали?!

Дъждовно време = час по “Трудово”..

А…а.а.а. ми, час!? .. Не повече от 15 минути,…за да се получи практичен “повод – диспенсър”. Повече от просто и повече от лесно!

Една метална, неръждаема лента от чистачка. 4-5 огъвания, за да има на какво де са е нанижат, мини-ролките . Гумено капаче. Още едно порьозно пръстенче-от CD и “забравен”, здрав, ключодържател – тип “асансьор”. Това е.

Поздрави, на сръчковците…

Опашки за “Майски`”… за мераклии.

С тях връзвам от години. Прекрасен материал е за опашки на “Майски мухи”. Косъм – естествен, с “преливащ” цвят, лъскав и прогресивно изтъняващ към краищата.Твърди са точно, колкото трябва.Не “пият” при намокряне. Достатъчно дълги са, за свобода при връзването.Стават за всякакви, по размер, куки. Количеството е за години напред. Най-хубавото е, че намерих същия материал, но от друг производител, което драстично разширява възможността за снабдяване ( *предишния много трудно се намираше! ). “Проскубанат” я ползвам  от няколко години (*повече от 4 ) и все не свършва.

Количеството и качеството са значително повече от цената… , а тя е символична.

Щом е празник – на реката !

Благодаря, почерпката е супер!

Дребни и много – “пъстръвки” и цветенца

…”Пъстървица” е дълго време, а “Цветница” – ден, затова – цветенца! 😉

Имам си Родопи – ползвам си ги! ;-)

Като хапче “против глава”…

Като хапче „против глава“, ми се привиждаше съботата в далечината. Мъчително се цедяха дните до нея. Усещането бе, че от всичките дни вече имаше по два – два вторника, две среди, два-три  четвъртъка, а петъците, май бяха още повече. Това тягостно чувство, че времето e непреодолимо, се загнезди още предишната неделя, когато изведнъж осъзнах, колко тъпо съм се минал…

Прекрасно знам, какво да правя в тази случаи – оставям „ минатото“ на място и отварям нова страница. Признавам си, никога, ама никога това не ми се е получавало.
Лових на река, която малко познавам. Всяко случващо се нещо, приемах със съмнение и куп предположения. Едно по едно, предстоеше, да ги разчопля, осмисля и приложа. Мотивацията бе налице, въдицата- в ръка, реката – пред мен, оставаха рибите! Както винаги в тези случаи има едно „но“… което винаги прецаква работата. И това „но“, не се научих да си го оставям в къщи…
Та, ловя си на нимфа…, или по-точно, се опитвам да ловя на нимфа. Вече втори час, успех – „йок“.  Унесъл съм се в движението на линията… И изведнъж, на три метра пред мен, над водата се изстрелва ядосана балканка ! `Ич не беше малка – над 30 см, и бая охранена. Пу, да му се не видяло, аз ги търся по дъното, а те ще ми „мият очите“ от повърхността. Запомних точно от къде се изстреля и веднага сглобих коварен план – с точната „ суха“ , на точното място, с достатъчно повод за аванс и почти нарисувах линията на падането на шнура, за да не избразди…

Всичко беше на „шест“, оставаше да го изпълня. То рибата вече я бях хванал, де,.. ама в мислите си. Не бързах, защото знам, че на такава риба, ако така се вдигне, ще и трябва време, за да се върне в изходната позиция, която вече ми беше ориентир за следващото подаване. Бавно заприбирах линията, замръзнал в ступор, да не би, да преместя някое камъче и да я стресна.
Прибирам, прибирам шнура, ама пък то той не ще..К`во се оплетох, точно сега.., все пак не трябва и много да се бавя. В случая,  ритъмът е важен.. пардон „таймингът“. НЕще пущината- закачи се… Напъвам, напъвам, а съм сложил един тънък типет, гледам да спася нимфите, все пак. А к`во пък, нито са първите, нито последните с които ще се разделя…. И заприбирах чевръсто. То, добре, ама не мога.. Баш тази риба, `дето скочи, ми се беше нанизала на първата „златоглавка“  и не дава. Чак сега „зацепих“ – проспал съм я, когато е захапала… Така съм ловил и внимавал, че `ич не съм и разбрал… А тя, хем е захапала, хем се е разгневила и скочи, да види, този неадекватния, к`ви ги върши… , или по-точно, к`ви не ги върши.. И така, събрахме се във времето и пространството двама неадекватни  и „минати“ – аз ,`дето не знам за какво съм там и тя – от всичките риболовци, баш мен да нацели, `дето съм най-лесния за измамване..този ден. И се получи – прецакахме се и двамата – Мен рибите ме хващат, а тя , да вземе да се хване, вместо кротко да отбягва всичко подадено, както успешно правеха другите и посестрими…

Стана още по-лошо – появи се надежда,… че може и да се получи риболов.

Най-много от това се страхувах…от излъганите надежди.;-)  На вид, всичко изглеждаше като истинско, а не беше.. една риба, за часове висене и проби. Отдавах го на незнанието си за тази река. Толкова години, съвсем целенасочено съм я пропускал… Да ме пита, човек, къде ми е бил акъла… Хората са ловили по нея с години..Е , вярно, че са си траели,… ама все пак… имаме разузнаване, знаехме..
И…и така, продължих да упорствам… С нимфата нямах успех. Реших да почакам. Разказваха ми за вдигащи се на „суха“,.. ама какво ли не говорят. Реката е голяма и разлята. Има страхотно изглеждащи зони – перфектни за суха. Хем не са много дълбоки, хем са открити – кеф ти напред, кеф ти назад. Пу…пу.., като по учебник.. Баш, да провериш на максимум кастинговите си умения. Или просто дължината на шнура, изнизан до „бекинг“. Разкош…
Цял ден се оглеждам и ослушвам за вдигащи се риби. Това ми е „на сърце“. Истинската красота на флайфишинга – „суха“- та. Подготвен съм … И специални мухици съм навързал – баш, като за тук.. Едни такива фини и елегантни .. на 18-ка. Това, което хвърчеше и кацаше си беше 18-ка.
Зачаках.. Дълго, дълго. Аз съм търпелив, стига знам какво и защо чакам. Всъщност, чаках още по време на нимфенето… Така, де,.. затова пропуснах.;-) ( лъжа!)

Чакането е важна част от мухарството.. Всъщност, може би най-важната. Чакането е точно, като ловенето – през него преминава целият процес, ама някак по –истински. В чакането и позиционирането, и подаването, и приводняването и проследяването и засичането и воденето и ваденето – всичко е идеално, хармонично и винаги успешно.. Как да не си го харесам, чакането, де.. Хм,.. май, наистина е по- добре.
От обяд насетне, гледах едни мънички кръгчета по повърхността. Някакви малки рибки се хранеха с люпещите „даники“. Малки, кокетни кръгчета – беше много забавно да гледам как каца, мушицата.. Пърха с крилца,… плувайки и на определено място и почти като при фокус- просто изчезва с една единствена, почти незабележима вълничка. Има муха – няма муха! Вълшебство- някакво ! Прекрасно е чувството, да видиш, че реката е жива. Помня скорошните зарибявания.. Явно, рибките са се “поокопитили”- поотраснали, за да се хранят така. Малки са и глупави, за да стоят на откритото. Дано пораснат и тогава да се срещнем.

Забавлявах се в чакането… Имаше десетина места, в които дребосъците „ играеха. И така от обяд… А на мен ми се очертаваше дълго чакане..до мръкване. Беше облачно. Когато е облачно, има много особено усещане за „ оловна вода“. Някак прозрачната и фина течност става, тежък, уж разтопен, но ледено студен, метал. Повърхността се превръща в огледало.. и всеки опит да си видиш мухата се, става нерешима задача с хиляда неизвестни… Така и така се мотках.., стана ми интересно да видя все пак тези рибки от кои са.. По теория, трябва да има и кленчета и вероятно т.н. „пръскачи“, „ alburnoides bipunctatus“ – досадни ята от малки, бързи рибки. Избрах си едно от местата, в което „кръгчетата“ бяха повече и рибките съответно по-упорити – честичко „почистваха“ мушичките. Мухата ми мина няколко пъти, но нямаше никаква реакция към нея. Хм.. ако са “пръскачи“ биха реагирали веднага.. Зачудих се, .. ами ако са кленчета?  Те са лесни – нужно е само една идея да се натисне при подаването, за да може мухата лекичко да цопне, но не далече, като за пъстървите, а по-близо буквално пред носа им.. Направих го – нищо не последва! А..а.а.а. , какво ,„по дяволите“, става… Направих няколко целенасочени подавания от различни посоки и по различни начини – и да пляска, и леко да се приводни, и от близо , и от далече и… и..и.и. нищо не се получаваше! Не може да е вярно. Съвсем съм загубил усет за рибите… Нещо не е така. Заиграх се с дребосъците… Направо – „ шах с пешката“. Каква задачка , „от нищото“! ? Добре де, ще отговоря на предизвикателството , и без това, имам дълго да чакам вечерното вдигане. Прибрах линията, разгледах.. Смених с чисто нов повод, и сложих перфектния, по размер, типет 0.10 за дребосъци! Готов съм! Реших да вземе нещата „на сериозно“. Вече бях запомнил и петте зони в които играеха дребосъците.. Знаех ги почти по име.. и номер на “къща” – нали ги гледам вече с часове!.. Бавно и внимателно се позиционирах, правех го като по учебник.. Внимавах за всичко.. Избрах да подам от далече… Няколко каста във въздуха, удължавам шнура , пак .. и пак и пак.. Последен замах – натискам… и шнура отлита в небитието.. на 20-тина метра… Изпъва се… задържам за миг и изчаква да се изпъне докрай..Полагам…

Мухицата нежно каца точно където и както я искам – на три метра пред рибките. И само това да беше – стигаше ми. Красота и финес… Новата ми шибучица и напаснатия шнур, изпълниха прекрасно дуета си…Мушицата кацна между останалите… „пърфект“!

Изчаквам… Течението бавно поема линията.  С леко клатушкане, доставя мушицата в зоната… Какво последва ли?!  – СТРЕСССС!!!  Не може да бъде!?  Как е възможно?!… Мухата изчезна, но не във водата, а във въздуха.. Бе вдигната от чудовищна, спрямо очакванията ми, риба и полетя..Полетя, заедно с нея… Опашката на рибата пляскаше бясно над водата… Сякаш танцуваше.., опиянена от плячката… Невероятно, не може да бъде.. Няма такъв екшън… Над 40 беше, със сигурност.. Пред очите ми е ! Ето я !  …Изпляска се шумно ! И втори път скочи –  във въздуха.. Побесня!… Опитах се да се съвзема.. Уви… Отпускнето не даде никакъв резултата.. Обратно трябваше – обиране,  на пусти корем… Ама кой да предположи…

И тогава осъзнах непростимата си „ слепота“:

… : Всичките тези кръгчета по повърхността са държали поне 30-40 см-ови риби под себе си…

Как може да съм толкова тъп?.. И несъобразителен?  Вземи провери, толкова ли е трудно?!… И това, всичкото, го гледам с часове !?… Да не кажа, с дни, че ми се видяха и седмици, и месеци, и години… Т`ва е положението…Винаги разбираш „после“ – когато всичко е вече към приключване ;-(  А аз си чакам вечерно вдигане, като онзи партизанин.., `дето 5 години не беше разбрал, че войната е свършила..  Грозна работа, ви казвам… не е за разправяне, ама ей на – признах си..

Реших, че не всичко е изгубено…, и въпреки пооределите вдигания, се втурнах да наваксам..Втреперих се.. Нито подаването, нито приводяването, вече можеше да стане поносимо… Как може?.. Сам да се прецакам… “Т`ва е положението… Подавам .. Вече готов.. Напредвам към следващите места… Така бързам, че вече и камъни ритам и вълни правя. Шнура ми ” работи” като камшик на дресьор на лъвове – пляска. Като с трактор минавам през ряката… Подавам със сила, вместо с техника. Влагам максимум усилия, да подам, ако може, на пет места едновременно.. Е не се получава! Естествено… Загубих и концентрация, и финес, и подход… Всичко се сля в бързането..

Успях, де … От десет места…, с по няколко риби,… хванах две и две изпуснах… Първата не я броя, `щото беше за осем… И така,… в бързината , `де -`що има риби – разгоних..Успях !
Явно в това, много ме бива! И в другото, разбира се,  да успея да превърна часове потенциален истински риболов, в 5-минутен , нервен и стресиращ, нервен и недоправен сурогат, на такъв… И това го мога успешно!
Изводите са ясни…
Направо, не искам да ги пиша.. И няма…

Отивам за пепел…за посипване..

Plovdiv at night… after two beers