Очила тип “Глинената чаша…”

Тези дни, за втори път, приятели ме питат по темата “мухарски” очила – какви  и от къде.
Чак от  втория път се усетих и осъзнах, защо си купих последните,въпреки,че имам два чифта от тези, които най-много харесвам и ползвам успешно вече няколко години…

p1130765_filtered

Конкретно за този модел : Плаката е много добра, макар и с по-голяма извивка ( *още е модерно. “На ръба” е, да започне да криви образа). Просветлеността  на плаката прави впечатление – никакво “мляко” не добавя към образа – кристано ясен е! Подобрява контраста и засилва цветовете. Не е с плътен филтър, което е особено препоръчително за “нашите” цели. Цветът е точният! Рамката добре покрива срещу странично проникване на светлина. Впечатляващо е теглото – неочаквано леки са! Според мен, са нъпълно адекватен вариант за нашия пазар и условия по реките. ( *за море и сняг се препоръчва малко по -плътен филтър!).

В комплекта са вкючени твърд калъф с цип, връзка за през врата и кърпичка. В общи линии, качеството напълно съответства на цената, а тя е напълно поносима.

…(* по Великден – 2016 г.)

Глинената чаша…

Е една поучителна история…
Казват, че “нашарените” яйца си имали свое разбиране за празник и той се получавал само тогава, когато те решат да са заедно по Великден. Може и така да е.., но има и друга страна – страната на голямото желание да направиш нещо конкретно. И не е само по Великден. Всеки ден е Велик ден – единствен и неповторим. Нещо толкова ясно и точно, колкото е конкретна глинената чаша в ръката ти. Не само глинена, но и гледжосана, по скоро от желанието с което ти е подарена, отколкото от пещта за печене на глина в която се е пекла… Харесвах я по две причини. Първата е, че вобще не ми трябваше, но когато се появи, веднага стана ясно, че ще си я нося с мен, където и да отида. Второто е, че е по-голяма.. – прави впечатление, и е някак „просто“ и естествено направена. „Върхов дизайн“, бих казал за пропорциите и.. Усещането за естественоста и е трудно определимо и невъзможно за обясняване, но ярко се подсилваше от всичко до което я доближавах.Беше като лакмус за проверка за истинските неща! Хм…удивителен ефект – провокира се от средата, а не е елемент или свойство на самата вещ! За първи път виждах такова „чудо“. Третото е нещото, заради което започнах да пиша бе цветът и – баш такъв няма! Дори в скалата на цветовете го няма. И дума за определяне няма. И спектрофотометъра ще „избуши“, ако се напъне да го измери… Просто този цвят е от друго, успоредно време – някъде там, назад във вековете, когато формата и съдържанието са се раждали едновременно и това е било най-естественото нещо на света. Времето, в което вещите са се пръквали в хармония със смисъла за пръкването си. И пак така, по конкретен и ясен повод.., а не просто за да има чаша, която да се прехвърля от ръка на ръка… в роля, ту на „потребно“ , ту на „НЕпотребно“.
Голяма магия е това.. , да създадеш конкретен образ в главата си.., било за вещ, било за случка. Ако навлезеш в подробности, вещта и идеята така те засмукват, че в миг се превръщаш в точният инструмент за осъществяването им!.. Интересно, нали..?! По-интересното е, от къде се взима тази енерегия и как става така, че се напасват и взаимно си идуцират целия съзидателен потенциал за случването. Поговорката я знаете… „трябва много да го искаш… и т.н.“ , а моята добавка е, че не само трябва много да го искаш, ами още повече – да си го представиш, съпреживееш, изградиш, изстрадаш, свикнеш, вложиш сили и труд, до тотално обезсилване в очакването. Точно, когато вече ти е безразлично, обезсърчително, да не кажа, досадно и си на път да го прежалиш,.. нещото се случва… По-кратко казано : „ Откажи се, за да се случи!“, което въобще не изключва, гореописаната логическа верига на сътворението. Даже повече – задължителна е!
Така и с чашата ми,.. глинената чаша.
Времето беше незнайно, а мястото наполовина..“Майсторът“ се чешеше по главата:

– „ Тоя, пък, какви си ги мисли… Тую чудо, от `де се взе…?!“. Ама аз си държах на цвета. За мен друго решение  нямаше! Точно в този цвят трябваше да са ми трите стени на стаята. Стаята бе част от „Здравната сужба“ на с. Арда….Там ме запрати авантюристичното ми самопровокиране- безумна игра, която си позволявах поради незрелост и пълно отсъствие т.н.“здрав разум“ и излишък на безотговорност. Не, че сега е по-различно, де.. и глупостите, все някой трябва да ги върши…;-)
…`Та държа си чашата в ръка и соча с пръст :

– „Това ти е мострата – действай..“

Човекът продължава да се чеше и да изтръгва последните изостанали нишки от изтлялото си творческо съзнание. Преди се потеше – вече не се. Не става, и не става.. Свършиха боите, свършиха идеите… С две думи – свърши се! Това по стените не беше въобще цвят. Нищо не беше. Ако има определение за липса на цвят – това беше старателно положено по стените ми.  Отчаянието настъпваше. Случваше се пред очите ми …
Това е много странна история, защото важното се развиваше „зад кадър“. Току що си бях взел дипломата и веднага реших да заработя като лекар.  Чувствах се във въздуха – по всички линии едновременно.. Пътувайки към селото, приятелят ми попита…

– „ И това ли е в България..?“… Гледайки почти отвесните ниви с картофи.. и тук там, „разхвърляните“ ( според щерка ми -Джули, просто „за дизайн“), овце… После, логически попита:

– „Тези хора само агнешко с картофи ли ядат?“… и до голяма степен беше прав…, ама за това друг път ще ви разкажа..
Защо се заяждах ли?! Защото “остро” ми бе необходимо, поне едно нещо да стане така, както аз го искам! Просто – взимам решение и го изпълнявам – основен принцип в Живота, който ми предстои. Важно беше за мен – опорната ми точка за самостоятелност, че мога и ще направя това, което искам и точно така, както го искам! Нещо като преразказ на познатата приказка за барона, който се хванал за косата и се измъкнал.., само `дето, едното е в приказките… Да, ама при мен измъкване не се предвиждаше. Имаше само пълно неведение, в напълно непозната среда, с непредвидим край.., ако въобще го имаше. Някакво село, някъде на края на България,…или малко оттатък. Някакви непознати хора, с непонятен език, които искаха да разбирам, но това, поне на първо време, беше напълно невъзможно. Само ще вметна, че изглеждах доста несериозно – младолик и слаб, а това никак не се цени в този край. “Олекваш” в прекия и в преносния смисъл. Осъзнавах го и бързо взех мерки – пуснах си брада..😉 Почти с нищо не се промених – започнах повече да приличам на “революционер – декабрист” и толкова, но поне подхранавах заблудата, че съм направил “нещо” по въпроса. Гледах трите празни стаи, с напълно покрити подове от всичките джунджурии, които успяхме да натъпчем в колите. Да не излъжа съвсем, но нямаше дори къде да се стъпи. Тук там – можеше, единствено и само, ако размерът на крака ти е под 27- ми номер..и не си носиш другия.

А трябваха решения – спешни решения в отрицателното време на запуснатите случаи, които ми предстоеше да лекувам.

Стените “страдаха” повече от мен.  Носеха дрехите от „..Царят е гол“ и като добавим протяжността на случката до 4-ри дена…, с върховните напъни на местния „майстор- творец“ (еднозначно сочен като “най-добрия”)… сълзите ми сами избиваха и нарастваха като планински ручей.. до река, която аха да напълни морето…
Отказах му…, поредния нескопосан опит. Изчерпа се. Видно беше още от втория ден.. , но някак го пожалих, с което го обрекох на още два дни съвместно страдание. Сблъсках авторитета му в непреодолимо препятствие с невъзможно решение..Самоук беше – разбирам. Друг четвърти ден – нямах. Пожелах му да успее да си почине от тридневната фрустрация….и го проводих.. восвояси.
Това добре, но чашата не “млъкваше”- “крещеше” срещу стените.. Тънкият момент бе, че тя е моята, а не стените..Някак не можех да и откажа..
Допих си виното…, запретнах ръкави, взех кутията с оцветители и натиках съдържанието от всички тубички наведнъж в кофата с 4-ри дневно, непоняно съдържание. Разбърквах упорито полу-взривната, невъзможна смес и мърморех заклинания за участта, която ме е сполетяла, поради безръзсъдството си. Сега ще съм и бояджия. Получи се отвратитело виолетово-синя смес, която без да се замислям, се втурнах да размажа по стените. Цветът беше пОтрес! И този напълно не съществува! Бях постигнал върха на невъзможното. Излиза, че с много нерви и бяс може да произведем друга, непозната реалност с несъществуваща цветна палитра..О чудо на беса… Какви ги вършиш…?! Това не можеше да продължава вечно…Край! Свърши се! Каквото – такова! Хората (пациентите ми) напират, слушалките ми продъжават да се търкалят по земята, вместо да работят,…а аз се опитвам да надскоча далтонизма на Ван Гог с непонятните, дори за самият мен, щения…по глинестостта на някаква си чаша. Стига!
Затворих вратата, отворих прозорците за да изсъхне.. и забравих…Не исках да я виждам повече – основната стая в „Здравната ми служба“. Отказваше да ме приеме..очевадно !
Исках, много исках да е с моята хармония и дух. Жизнено важно ми бе, но не се получи. Нали точно от нея и него ще черпя сили, за да устискам в следващите две години.. Представях си я.. А сега – поредният компромиссссссссссссс….И …О!…Чудо…! Отворих стаята на другия ден..- беше точно с цвета на глинената чаша! Невероятно, невъможно! Как така?! От този отвратителен, син нюас, като изсъхна, се получи най-естественото и „глинесто“, „бозово“, кафяво…- точно каквото търсех !? Не можех да повярвам на очите си..! Как да кажа – всичко „избухна“ в наместването си! Взрив от напасване, правилност и комфорт! Сега вече разбрах -случи се! Случи се хармонията. Не беше Великден, но се случи, случи се опората… Случи се възможността, да се вдигна за косата ( * брадата на декабрист )..Ами сега?!
Нататък стана лесно. Представете си – стая, дълга 6 метра и широка около 4. С 50-60 см. дебелина на каменните стени. Три, от тях – фантастично естествени, глинесто-кафяви, а насрещната – тежко, интензивно сива.
Под кафявите стени – по три дунапренени дюшека ( изкупих всичките от местния магазин) хоризонтално и два вертикално, покрити с халище с естествен, „овчи“ цвят.. – получи се перфектния диван без рамка, а под сивата стена – същото, но с халище от най-дълбокото кралско червено, което сте виждали..- във вид на дълги, вълнени лоскути. В дъното е „музиката“ ми.. с две големи и мощни колони, всяка, напълнена до горе с Майлс Дейвис.. А в ъгъла, буквално на вратата е черният, характерен профил, на самият Майлс с тромпета, сгънат на две,..опрян на дълбокото сиво. На фона, на също така дълбоко червената врата е, която исках уж да скрия, рисувайки Майлс, в цял ръст…
Стените “приеха” и дискретно огънат, елегантно кован, меден свещник, в добавка към два плаката на подложка, без рамка, от сецесиона на Алфонс Муха…Лично си ги донесох от любимата ми Златна Прага…Тогава още не знаех, че ще ги натикам чак във Арда. Сецесион – на ръба на България – в с.Арда ! Страхотно, нали?!
А как се чува (!) в абсолютната тишина и приглушената светлина.. от плътните завеси пуснати до пода…Не се описва – преживява се ! ….Единствено и само …с глинена чаша, в цвета на стените- естественост и съвършенство !
Преживява се и в цвета, и в звука, и в пълната хармония в душата на самозапратилият се в несъществуващо време и пространство, безразсъден, Арчибалт Кронински доктор-авантюрист…
п.с.
За Патрик, лично отгледаната ми сврака на рамото, също ще ви разкажа, ама друг път…
… И да не забравя, охлюв, беше домашният любимец на приятелят ми…. Този, който много искаше и ми подари една голяма и най-глинената чаша, която съм имал.
Странна работа, по странно време, ама някак, много естествена, за онова време и място – ХХ век , на място от XIX…..нали?!

 

p1130760_filtered

Дъждовно време = час по “Трудово”..

А…а.а.а. ми, час!? .. Не повече от 15 минути,…за да се получи практичен “повод – диспенсър”. Повече от просто и повече от лесно!

Една метална, неръждаема лента от чистачка. 4-5 огъвания, за да има на какво де са е нанижат, мини-ролките . Гумено капаче. Още едно порьозно пръстенче-от CD и “забравен”, здрав, ключодържател – тип “асансьор”. Това е.

sofiaP1080804_filtered108_PANA1_filteredP1080888

Поздрави, на сръчковците…

Опашки за “Майски`”… за мераклии.

С тях връзвам от години. Прекрасен материал е за опашки на “Майски мухи”. Косъм – естествен, с “преливащ” цвят, лъскав и прогресивно изтъняващ към краищата.Твърди са точно, колкото трябва.Не “пият” при намокряне. Достатъчно дълги са, за свобода при връзването.Стават за всякакви, по размер, куки. Количеството е за години напред. Най-хубавото е, че намерих същия материал, но от друг производител, което драстично разширява възможността за снабдяване ( *предишния много трудно се намираше! ). “Проскубанат” я ползвам  от няколко години (*повече от 4 ) и все не свършва.

Количеството и качеството са значително повече от цената… , а тя е символична.

P1080669_filteredP1080657_filtered